ДУШАТА МИ Е МИДЕНА

ДУШАТА МИ Е МИДЕНА. ЖИВЕЕ
по речните дънА... В дълбокото.
В седефената си черупка зрее.
Отглежда бисер... във окото си.

От болката, от болката се крие!
И в пясъците влажни се забива...
Прохладната вода гальовно мие
отвътре... песъчинките бодливи.

Понякога, повикана от слънце -
излиза на брега. И се разтваря...
Тогава свети бисерното зрънце!
Но слънчевата ласка я изгаря...

А привечер - рибар, с ботуши груби,
от бисера привлечен - я намира.
И, вместо във Душата да се влюби -
изтръгва бисера! И го прибира.

О, как боли от допира с ръцете!
Сърцевината розова пулсира...
Душата ми е мидена, простете!
Душите ви човешки не разбира...

Душата Мидена - черупки свива,
от болка, и от ужас премаляла...
И в пясъците влажни се забива -
единствено, да се опази цяла.

От болката, от болката в сърцето -
към дъното дълбае - неразбрана...
На мястото на бисерчето свети
една отворена, червена рана.

Как груби са на хората ръцете!
И как целебно е Дълбокото...
Душата ми е мидена, простете!
Отглежда бисер... във окото си.

Гълъбина Митева