Дойде при мен жената на приятел,
във късна, много късна черна нощ.
Навън вилнееше помитащ всичко вятър,
подобно хищник с нечовешка мощ…
Аз спуснах белите красиви щори.
Тя — миглите над черните очи.
И съвестта във нас не проговори…
Бе много по-красиво да мълчи…

И мина цяла вечност… И тогава…
„Вън вятърът…“ — тя каза с дрезгав глас.
И мина цяла вечност… И тогава…
„…виновен е…“ — довърших тихо аз…
Тя дръпна роклята и страшно чисто гола
изправи се настръхнала в нощта…
А аз седях и плачех сам на стола,
изгубил най-красивата мечта…

ВЛАДО ЛЮБЕНОВ