Тихо

Тихо
в живота ти се втъках -
нишка по нишка,
незабелязано,
ала така,
че ако поискат да ни разделят -
трябва целия да те разнищят
или с нож да ме отсекат.

Станка Пенчева

Жената, която обича и е обичана

Жената, която обича и е обичана –
Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото ѝ излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете ѝ пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят...

Жената, която обича и е обичана.
Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата...
И светва светът.

Станка Пенчева

ИЗПОВЕДНО

Обичта си държахме на тъмно с години.
От всички се крихме като крадци.
Хитрувахме, лъгахме,
щадяхме невинните.
Нас никой не пощади.
Изморих се.
Душата ми е изгладняла
за смешно прости неща:
да се събуждам до теб,
както до теб съм заспала,
за двама да слагам кафе,
ти да палиш свещта
срещу Нова година,
ти да носиш пълната мрежа...
Празнични бяха всичките ни часове -
пък на мен ми е липсвала делнична нежност.
Връхлетяха ме изведнъж пораженчески страхове
и умората трупана дълги години,
и копнежът за топлина.
Просто старея. Искам вече да си почина.
И да бъда най-после слаба жена.

Станка Пенчева

ЗАКЪСНЯЛО ПИСМО

Помниш ли-
падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи:” да пишеш”
Аз се обърнах – и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо-
сякаш за мен бе постлана земята богато,
мойте нозе да вървят по пътека от злато!

…Имаше някъде извори, скрити в горите,
имаше стари чешми със мъхнати корита
и езера, засияли сред каменни хребети-
с тая ръка исках всички води да загреба!
…Имаше някъде пътища с прах и талиш,
влакове имаше, дето със грохот пристигат-
как да не бързаш със пламнали бузи от вятъра,
щом като чака, пред тебе простряна земята!
…Имаше някъде други градчета и хора-
исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,
че да ти пиша все нямаше време, нямаше време…
Мойте години се смееха, сменяха влакове,
твойте мълчаха под старите вишни и чакаха…
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила.
Малкото твое момиче сега е голямо-
тича след мене дете и нарича ме „мамо”.
Помня как първата, смешната крачка направи,
как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После – на пръсти се вдигна, вратата отвори,
после запита : „къде ли свършва просторът?”
Може би скоро ще кажа през сълзи :”Да пишеш!”
И ще си спомня и тебе, и голите вишни…
Твойта коса като зимните преспи и бяла.
Чакаш ли още?
Ето го моето писмо закъсняло...

Станка Пенчева

ТОЗИ ДОМ ДЪЩЕ

Този дом, дъще,
ще бъде за теб отключен
чак додето се изравни със земята.
Каквото и да ти се случи -
той ще ти бъде убежище, обятие.
Този дом
ще усеща отдалеч, че си идеш
и ще светва празнично,
ще те вика.
Ти си му най-скъпото, най-свидното,
дори да си мислиш, че си никоя.
Ако си унизена, оплюта, отречена -
тук ще бъдеш
в любов изкъпана,
в достойнство облечена.
Не бой се, ако жестоко си сбъркала!
Ще изпиеш прошката - горчиво биле -
и ще се вдигнеш,
по-чиста и по-силна.
Ако през девет земи друг дом намериш,
ако дълго-дълго не се завръщаш -
той ще те чака, самотен и верен,
додето се изравни със земята…
Този дом, тъй малък и тъй необятен –
сърцето майчино,
дъще.

Станка Пенчева

ЕСЕННА ЖЕНА

За какво ми е това циганско лято
като няма на кого да го подаря!
Мрежи-погледи на камъните ли да мятам,
нежността си в кошничка ли да събера,
върху дланта на листата ли да гадая
къде свършва линията на сляпото ми сърце...
Сега ми трябваш.И тук.Съвсем накрая.
С опустошеното си лице.
Със всички болки.С ума ироничен.
Примирен.И до костите еретик.
Това, моето не е вече обичане
а вик:
не пресичай тия огромни пусти площади,
толкова сам в неподвижния ден.
Като милост, като пощада -
вземи и мен.

Станка Пенчева