Две жаби паднали в делва с мляко. Опитвали се да излезнат няколко пъти, но стените на делвата били много гладки. По някое време едната жаба се отказала, отпуснала се и се удавила. Другата жаба обаче не се предала, плувала, плувала, плувала...
На сутринта се озовала върху буца с масло. 

В студен зимен ден едно врабче си летяло. Все повече замръзвало обаче и изведнъж паднало на земята. Не можело да помръдне... Точно преди да предаде богу дух, минала една крава и го насрала. От топлината птичето живнало, разперило крилца и таман започнало да се отърсва от кравешкото лайно, минала една котка, грабнала го и го изяла.
Извод: Не всеки, който те осира ти е враг и не всеки, който те вади от лайната ти е приятел.  

 Враната била кацнала на висок клон. Под дървото пристигнало зайче.
-Какво правиш? - попитало то враната.
-Нищо!
-Може ли и аз да поседя тук и да не правя нищо?
-Може! - съгласила се враната.
Зайчето седнало на задните си лапички под дървото. Но ... пристигнала лисица и го изяла.
Враната погледнала надолу и поклатила тъжно глава:
-Забравих да му кажа, че за да не правиш нищо, трябва да седиш нависоко!

 Имало едно време един остров, на който живеели всички чувства – Щастието, Тъгата, Познанието и всички други включително Любовта. Един ден на чувствата им било съобщено, че островът им ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплавали. Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал, Любовта решила да помоли за помощ. Богатството преминало покрай Любовта. Любовта казала:

„Богатство, вземи ме със себе си.”

Но то отвърнало:

„Не мога, имам много злато на кораба си и няма място за теб.”

Любовта решила да помоли Суетата, която минавала с красив кораб.

„Суета, моля те, помогни ми.”

„Не мога. Ти си цялата мокра и може да повредиш кораба ми” – отговорила Суетата.

Тъгата била наблизо, затова Любовта я помолила:

„Тъга, позволи ми да избягам с теб!”

„Не мога, Любов, толкова съм тъжна, че имам нужда да остана сама….”

Щастието също минало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато тя го повикала.

Внезапно се чул глас:

„Ела, Любов, аз ще те взема със себе си.” – гласът бил на непознат и възрастен…

Любовта била толкова развълнувана, че забравила да попита за името му. Когато пристигнали на сушата, той продължил по пътя си. Любовта, осъзнавайки колко много му дължи, попитала Познанието:

„Кой ми помогна?”
„Помогна ти Времето.” – отговорило Познанието.
„Времето?”  - почудила се Любовта – „Но защо Времето ми помогна?”
Познанието се усмихнало с дълбоката си мъдрост и казало:
„Защото само Времето е способно да разбере колко е велика Любовта.”

 

 Вървели по пътя млад и стар будиски монаси.Пътя им бил препречен от придошла река.На брега на реката стояла млада и хубава жена която ги помолила за помощ.Тогава стария я взел на ръце и я пренесъл на отсрещния бряг.Жената благодарила и продължила по пътя си.
Вечерта младия монах попитал:
-Защо я пренесе?Не извърши ли грях?
/забранено им било да се занимават с жени/
-Аз я пренесох,оставих и забравих.Ти като я носиш цял ден в главата си не грешиш ли,синко?