УТРИН

На мама

Прозорецът отваряш и потичат перата тъмни на нощта
в нозете ти.
От дланите ти изгрева излита. Светиш.
И цялата си тишина и мир,
когато
докосваш сънните предмети,
а те събличат здрача от телата си
и стават:
чайник с литнала душа от пара, ризата на брат ми,
цвете.
За шест минути всичко е пресътворено – диша,
а седмата – за грижи. Така си хубава –
на Дева не приличаш,
и чувам как във светлото се движи
ръката ти към сребърния кичур.
Не го докосвай! Това е татко
със делничния труд и самота среднощна,
това са сънните ридания на брат ми,
мойте болни дни и цветни нощи.
И знам,
за тебе думите не са големи, защото значат: хляб,
часът е шест
и обич,
но думите са моето владение,
където чудеса да сторя мога.
И в тази искреност на тишината,
избликнала от твойте длани,
разбирам колко радост криеш в утринта.
И колко рани.

Иван Странджев