КЛЮЧ

Когато бе октомври и копаех
на мама гроб, до камъка зелен
намерих тежък златен ключ – от рая
или от ада – знам ли, но е в мен.
Навярно Дяволът го бе забравил
и – вярвам, дяволски е този дар,
защото от октомври, от тогава
живея като глухоням ключар
и все вървя с надеждата си жалка,
че ще открия нейде по света
една запушена от кал ключалка,
една засипана със пръст врата,
която да отвежда в пантеона,
където мама с мъртвите лежи...
Тежи ми тази дяволска корона,
Ех ,този ключ в сърцето ми тежи...
Ще го захвърля! Чуваш ли ме, мамо?
На гроба ти оставям хляб и ... свещ.
Живее ми се! Пее ми се! Само
ти още можеш да ме разбереш.
Благослови надеждата ми жалка.
Почакай ме сама отвъд пръстта,
отвъд запушената с кал ключалка,
и дяволът, щом тръгне да ме вземе,
пред черните му крачки застани.
Кажи му, че съм млад, че имам време –
да ме почака седем Божи дни.
Да се налюбя и да се напия,
тъй както в младо време – както знам.
За вечен спомен празната кесия
на просяка до гарата да дам.
Аз още мога със сълзи да плача
пред паметник, пред клетва, пред жена,
щом мисълта ми от смъртта отскача,
подобно детска топка от стена.
Да ме почака! Нека се разтваря
душата ми във песен и във стих...
А онзи ключ – да търси при златаря.
Там за червено вино го смених.
 
Ивайло Балабанов