АХ!

Когато вече няма да ме има,
денят ще влезе в стаята и – ах! –
останало боклуче на килима.
По книгите останал звезден прах.
Картината като сега я виждам,
дотолкова позната ми е тя:
на дивана котката се ближе,
във вазата увяхнали цветя.
И същата муха – какво нахалство! –
в прозореца се блъска и кръжи.
И книжката ми – ах! – като лекарство
на шкафчето си някой я държи.
А тишината! Тънка като риза.
Потрепва – като лозова реса!
От стаята не иска да излиза,
за да не ми изгубела гласа.
И чудно нещо! Вече ще пътувам,
към най-, най-, най-далечната звезда,
и тук ще съм – каквото нарисуват
сезоните и всичките деца.

Райчо Русев