Забравих да ти кажа, че валя.
Валя през тези хиляди години.
И птиците се къпеха във мрак!
И аз играех, в нямото им кино!
А после плувах. В сивото море!
Което бях нарочил. За пустиня!
Надявайки се, в нея да съзреш
(отнейде), че очите ми са сини
и в смях да ме научиш да летя,
а даже и да пуснеш светлината
в посока към незримия ми свят,
защото не забравих за гласа ти.
Но, тъй като не идваше (пък то),
Сърцето ми отказа да си тръгне,
от теб, съм се оплакал и на Бог:
Че явно и за хората съм мъртъв.
А всъщност бях пиян. От тишина.
(Виновник е проклетия му дявол).
Но някак си в един момент запях!
И срещнах пак живота. Отначало.
Ангел Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар