ЗАВРЪЩАНЕ

Ти ли пролет, ме зовеш насам?
Както птицата се връща във гнездото,
аз пристигам. Нощ е. И съм сам.
Стъпките ми екват из селото.
Скръцва почернялата врата
и залайва кучето съседско.
Прозвънява на часа вестта
от далечното и мило детство.

Плаха треперлива светлина
в малкото прозорче засиява.
Мама ли е старата жена,
дето боса двора прекосява?
Цял живот ме среща тя така,
със очи от сълзи заблестяли.
Аз целувам твърдата ръка
що най-нежно на земята гали...
Колко рядко се отбивам аз
в тоя дом, където тръпно чакат
и където в първия ми час
първи път човек за мен е плакал!
Смесват се в душата смут и свян –
майките за всичко ни прощават.
Ти ли, пролет, ме зоваеш насам,
мъчиш ме и пак ме подмладяваш.

Павел Матев