Тъгуваме като делфини.
Мълчим – прокажени флигорни.
Разреждаме кръвта си с вино –
уж да забравяме. А помним.
Това, което е простено,
остава като трън в петата.
И щастие с трошливи гени
забременява… и помята.
От своята камбанария
с очи ли гледаме, с какво ли,
щом явното нарочно крием.
Пропадаме. Почти е полет.
Почти е лято. Хладен славей
мълчи последната си песен.
Животът всъщност продължава.
И не е важно ти къде си.
И не е важно ти с кого си –
с кого делиш невярна дреха.
Животът ти е куп въпроси,
а отговорите са ехо.
Тъгуваме като делфини,
но ние пак ще се престорим.
И от инат ще се разминем –
за да докажем, че сме хора...

Мартин Спасов