„Довиждане! И да се пазиш, чедо!”
На майка ми очите са големи,
когато ме изпраща и погледне -
в тях иска да удави времето.
„Довиждане и... Господ да те пази!
В торбичка сложих бабините дюли...”
Потрепва вляво мамината пазва,
а в моята ръка сълзят зюмбюли.
„Набрала съм ги заедно с росата...”
Ех, майчице, кого ли ще излъжеш?!
Нали те знам – поливаш ги с тъгата си,
сърцето си на възел все завръзваш.
И все успяваш без да те усетя
да ми проводиш бабините дюли,
защото искаш тайно да ми светят,
събрали слънцето на пернишкия юли.
Довиждане! И ще се пазя, мамо!
Не се сърди, но бързам да се върна
на онзи бряг, където дъщеря ми
сега сънува, че съм я прегърнала.
Елица Виденова
Няма коментари:
Публикуване на коментар