Един мъж починал внезапно.
Видял,че Бог приближава към него,носейки един куфар.Той му казал:

– Сине мой,време е да тръгваме.
Човекът учуден попитал Бог:
– Аз?Точно сега ли?Имах толкова планове.

– Съжалявам,сине.Но играта свърши.Настъпи моментът да си тръгваш.

– Какво носиш в тази чанта?–попитал човекът.

– Това, което ти принадлежеше на земята.

– Моите вещи?Това са моите неща?

– Съжалявам,сине, материалните неща, които си имал, никога не са ти принадлежали.Те бяха на земята.

– Може би носиш талантите ми?

– Съжалявам,сине,но те никога не са били твои.Бяха от обстоятелствата.

– Носиш приятелите ми?

– Съжалявам,сине,но те никога не са ти принадлежали.Те бяха част от пътя.

– Носиш жена ми,децата ми?

– Съжалявам сине,те никога не са ти принадлежали.Бяха от сърцето ти.

– Може би носиш тялото ми?

– Съжалявам,сине.То никога не ти е принадлежало.Беше от прах.

– Може би душата ми?

– Съжалявам,сине,но тя никога не ти е принадлежала.Беше моя.

Тогава мъжът,изпълнен със страх,отворил куфара,който носел Бог. Видял,че е празен.

Със сълзи от страдание на лицето си мъжът казал на Бог:
– Никога ли нищо не съм имал?
– Сине,всеки един от моментите, които си преживял,беше твой.