Вела много отхвръкна това лято и скоро баща й нямаше да я пуска с овцете – не върви порасла мома да е по пасищата и шубраците. Ако беше попитал Момчил, той щеше да му каже, че вече е закъснял, но кой го знае стария къде му бяха очите...
Нищо нередно не се беше случило, а между тях се намърда срамът. Пасяха заедно овцете, Вела го подразни нещо, той я погна и тя се притаи зад един глог, но храстът я захапа. Момчил отиде да й помогне. Бяха толкова близо един до друг, че нощта в очите й го ослепи. Кръвта нахлу в главата му; жената, която уж още не се беше родила в нея, го блъсна – Вела се отскубна и парчета от сукмана й останаха по шиповете...
Той вече нямаше сърце за друга. Скоро изпълни осемнайсет, щеше да изчака тя да стане за женене и да я поиска.
Тясна му беше широката поляна със сочна трева, място не можеше да си намери. И все гледаше към хълма. Дума нямаше да каже на Вела, само да я зърне... Ако подкараше стадото натам, щяха да го издадат хлопките на овните и тя да хукне. Момчил почеса Караман зад ушите, потупа го по гърба и му каза „Пази!”.
Още преди да се изкачи на високото, чу яростния лай на Балчо и литна. Бяха четирима. Турци. Кучето лежеше неподвижно. Обградили Вела, си я подхвърляха, а дрехите й бяха съдрани. Бягай, изрева Момчил и ги връхлетя с кривака. Беше едър и силен, но не можа да ги надвие. Пребиха го, после го завързаха за дърво и смъкнаха потурите му. Заизреждаха се – и на нея, и на него. Когато най-сетне се преситиха и от женско, и от мъжко, го скопиха, сякаш е коч.
Мъжете от селото ги намериха след залез. Окървавени и полуживи. Оцеляха, но Момчил никога нямаше да стане баща, а Вела – майка. Двамата се затвориха – всеки у тях си да не ги виждат хората. След две години бащите им се събраха, стиснаха си ръцете и ги ожениха.
Само ги венчаха. Без сватба. За какво да ядат, да пият и да се веселят близките? Блага ракия нямаше да има, нито вървеше пожеланието „таз година булка, догодина люлка”. Щом младоженците останаха сами в стаята, Вела се сгърчи на постелята и зарида. Момчил дълго стоя, болката не му даваше да си поеме дъх. После тя заспа, а той легна до нея. Вече можеше да плаче.
В петък – пазарен ден, отиде сам в града. Обикаляше чаршията и се взираше в лицето на всеки срещнат турчин. Дълго го изпиваше лютият кълн на мъстта и най-сетне се беше разлистил. Следобедът преваляше, когато видя един от поругателите. Изчака го да се помотае по дюкяните, да си изпие кафето и тръгна след него към турската махала. Слънцето бързаше към заник, сокаците, оградени от двете страни с високи дувари, бяха пусти. Застигна безшумно турчина в гръб, затисна с ръка устата му и му преряза гръкляна. Онзи се свлече, от пояса му изпопадаха шекерени пръчки. Хъркаше, давеше се в кръвта си. Момчил гледаше как в очите на заклания се мръква. Опомни се, когато от близката порта изскочи 7-8-годишно момче и писъкът „Татко!” разцепи мъртвилото.
Извратеният турчин беше щастливец – имаше кой да го нарече татко. Щом яростта и болката превземеха Момчил, виждаше разкривеното от изумление и ужас лице на детето – то не беше виновно, а трябваше занапред да живее със злото и да плаща със страдание. Никога повече не потърси останалите насилници.
Скоро с Вела вдигнаха къща и се отделиха от старите. Една вечер й каза: „Вело, моята е ясна. Аз семе нямам, но бабата може и да е сбъркала за тебе. Божа работа е, защо да не опиташ да заченеш? Знаеш я Кера знахарката, на много булки е помогнала. Хората приказват, че не билките, а чорбаджийският син и неколцина ергени вършат работата. Сигурно е вярно. Да те закарам в нейното село и да поостанеш при нея, а? Няма да питам кой е бащата – стига ми това, че ще отгледам чедо, дето носи твоята кръв...”.
Жена му се втрещи, после ревна: аз, занарежда, друг освен тебе не съм искала – каквото е за теб, това е и за мене...
Братът на Момчил се ожени и му се роди момче. Свекървата едва изчака майката да накърми детето, измъкна го от ръцете й и отсече: „Туй бебе е на другата къща”.
Вела разцъфтя, отделяше се от малкото само когато то трябваше да суче. След две недели по тъмно дойдоха родителите му. Бащата не погледна брат си, жена му – със свлечена забрадка и трескави очи, падна в краката на Вела:
- Бульо, жива да си! Господ здраве да ти дава! Дай ми синчето! Майка го носи колкото да го нахраня! Не ме оставя да му се порадвам! Върни ми детенцето, бульо!
Вела грабна малкия, притисна го до гърдите си и той се разрева. Влетя свекървата и кресна:
- Що дирите по нощите в чуждата къща, бре? Лехуса, пък се разпасала и хукнала! Какво си завила като кучка – още най-малко десет ще родиш! Ти бе, сине, ръце нямаш ли да я пипнеш за плитките и да я прибереш?!
- Млъкни, мале! – прогърмя Момчил. Старата онемя – за първи път някое от децата й прекършваше волята й. – Бебето е тяхно, не наше! Вело, дай им сина!
Вела закима отрицателно, а очите й сякаш ослепяха. Още по-силно стисна пищящото вързопче. Момчил разхлаби ръцете й и го измъкна.
- Тяхно е! Те са го родили, не ние...
Тишината в къщата им беше тежка като проклятие. Вела напразно го молеше да си вземат хранениче – той не склони: „Вече размислих. За какво сме му? Един ден да научи, че сме осрамотени ли? Как ще живее после с нас това дете, как ще гледа другите в очите?”.
Мъжът й ставаше все по-мълчалив – беше до нея, а умът му бродеше другаде. Един ден донесе ашладисано дръвче и го засади. Щом се прибереше вечер, клякаше до него. Веднъж Вела чу какво му говори, докато го гали: „Черешко, щерко! Ти си ми детенцето!”.
Буря връхлетя селото. В мрака свирепият вятър запокитваше потоци вода в прозорците. Момчил се унасяше, стресна го крехко гласче: „Татеее! Татенцеее!”. Изскочи навън, черешката го викаше. Мълниите осветяваха превитото до земята стебълце. Халата щеше да го прекърши! Той го изправи, прегърна го и подложи гръб на стихията – не помръдна, докато тя не утихна на сутринта. После две недели лежа с огън, но беше спасил дръвчето.
На четвъртата година то разцъфтя. Завръзът почервеня, наля се със сладост и стана черен. „Виж я само! – повтаряше Момчил на Вела. – Каква ми е черноокичка – също като тебе!”
Черешата порасна. Той скова пейка и я сложи под короната й, там прекарваха топлите вечери. Всяка година, щом плодът узрееше, разтваряха портата и нахлуваха махленските хлапета – гладни косерчета, които я накацваха и ядяха до пръсване. Само не й чупете клоните, подвикваше им Момчил, а Вела щастливо събираше с метлата и лопатата изплютите костилки.
Остаряха. Нощта беше угасила лампите и очите на хората, но те двамата още седяха на пейката. Не им се затваряше вкъщи. Утре децата щяха да опоскат черешата, а глъчката им щеше да се чуе в този дом чак след година. Наканиха се да си лягат, когато внезапен шум ги смрази. Някой беше влязъл в градината. Разпознаха приглушените гласове – комшийчета, ерген и мома. Момъкът беше я поискал преди неделя, но баща й отказа, защото бил бедняк. Тя хлипаше, той й говореше. После се чуха стоновете им.
Светът отдавна беше притихнал, скоро щеше да се развидели. Знаеш ли, проговори Момчил, грях имам към тебе. Не биваше да те пускам оня път... Тогава още бях мъж... Вела улови ръката му: „И аз не трябваше да бягам...”
На сутринта съседката, учудена от тишината в двора им, ги намери, хванати за ръце. Погребаха ги на другия ден, беше необичайно горещо. Тъкмо се върнаха хората от гробищата, и удари градушка: ледени яйца помляха всичко – плодовете на черешата изпопадаха и се превърнаха в черна каша. На следващата година дървото изсъхна.
Ganka Filipovska ГАНКА ФИЛИПОВСКА
Няма коментари:
Публикуване на коментар