ДЪЖД

Този дъжд, този дъжд, дето мрачно вали над Ръжана,
аз не знаех, не знаех, че толкова страшен е той,
свит на топло до баба, във бархетна мека пижама,
срещах гръм подир гръм подир гръм и порой след порой и порой...
И потръпваше старата плетена къща на село,
и плющеше чардакът със пода от глина и кал,
и мучеше ни кравата долу в обора дебело
с животинска безкрайна безумна безпомощна жал...
И излязоха с лостове черни мъже край реката,
за да връщат безбройните камъни едри оттам,
дето влачеше страшно отпреде излязла водата,
громоляща, ревяща все туй: „дум-дум-дум“, „дам-дам-дам“...
И запали с треперещи пръсти кандилцето баба,
и се моли тъй дълго, тъй дълго, тъй дълго, че аз съм заспал,
и когато отворих очите, усетих, мирише на хубаво хляба,
и вече бе утрин и вънка дъждът беше спрял.
И после излязох да видя, че мостът ни вече го няма.
И цялото село излезнало беше отпред.
И слизаха хората, бавно изпълваха храма...
А аз да играя отново бях страшно зает...

Владо Любенов
09.10.2011