Така ми е дотегнало от есен
и от небе, прокъсано и мръсно...
Вися и чакам... Също като кестен –
да падна някой ден и да се пръсна.
Усещам как животът ми подрежда
два камъка на кръст за сетно ложе.
Затуй подострям толкова прилежно
бодлите на зелената си кожа.
Наясно съм, че никак не е лесно –
светът ми дърпа с две ръце конеца...
Но аз отдавна свикнах да съм кестен
сред хиляди бронирани човеци.
И ме крепи последната надежда
една сълза от обич да ме ръсне,
та моята вродена таралежност
да се разпука с гръм и да се пръсне.
И две ръце додето ме прегръщат,
да се отпусна слаба и ранима,
забравила бодливата си същност...
...и бавно да покълвам цяла зима...
Ники Комедвенска
Няма коментари:
Публикуване на коментар