"Есента е настъпила" -  казваш. Не знам.
Но все още морето е ласкаво.
И сме двама... вървиме по пътя голям
и земята ухае на праскова.

Не!Не виждам как капе листо след листо.
Някой иска и нас да накаже.
Аз потъвам в очите, не питам защо 
по желана от вчера съм даже.

И задъхан целувам те както преди.
Ти си съща, не виждам  промяната.
Пак изгряват привечер ония звезди
и говорим с цветята в поляната.

"Есента е настъпила" -  казваш. Дали?
Но все още ръката е топла,
и небето е златно, и няма мъгли,
и прозира жерсената рокля...

Салис Таджер