С ръцете на всички жени, отчаяни от живота,
тя изпусна във локвата белия шал.
Тишината е мокра. Раменете - самотни.
А чадърът - изсъхнал, преди да е разцъфтял.
Няма мръсна посуда и прани чаршафи.
Няма детска лимонена глъч.
Има жлъчни съседки, съседи-еснафи,
тиха липса на светъл лъч.
Тя отметна косите си от канела.
Шията й заблестя.
И другарският съд се отдръпна смело,
стъпка шала й с ход назад.
Звънна смях като сред литургия:
неприлично щастлив и висок-
най-красивата слабост на всички ония,
които разпнаха Бог.
Елена Денева
Няма коментари:
Публикуване на коментар