Мълчеше! А на мен ми бе студено.
Рисуваше ме вече трети час.
И твърде много ползваше зелено!
До синьо бях измръзнала пък аз.
Огледах се из стаята сърдито:
пъстрееше паркетът от боя,
в прозорците – отдавна неумити,
пет паяка тренираха борба.
По покрива се чу порой от стъпки,
а после някой лудо се изсмя.
Побиха ме за миг гробовни тръпки,
усещайки, че мой е този смях.
От ужас разпищях се и избягах,
а ти – отнесен нейде – не видя.
Навярно ще съм с вид на баба Яга,
но няма даже лев да ти платя...
Видях една картина след години
и дъх стаих пред тази красота –
вървях през най-вълшебната градина,
с букет от китни пролетни цветя.
Цвета Иванова
Няма коментари:
Публикуване на коментар