Твоя

Колко е нужно да ме прегръщаш...
Точно до теб съм. И си до мен.
Колко ли пъти ще се завръщам
в спомени, стоплящи зимния ден...
Твоя съм, знаеш ли? Твоя и ничия.
Просто прашинка. Светулка. И облак.
Знам, непонятно е. Като „Обичам те”,
криещо щастие нейде сред болките...
Колко е истинско. Като измислено.
Цяла реалност. Сън за сънуване.
Чисто и просто сама се изписвам –
докато заприличам на съществуване.
Твоя съм. Малко кокиче през зимата.
Боря се с дъх да стопявам снежинките.
Много съм малка. И само ме има –
като подпис в душата ти.
Но завинаги.

Мира Дойчинова - irini