РУСАЛКА

Край езеро, в дъбрави глухи
монах е дирил свят уют,
отдаден строго, за разтуха,
на пост, молитва и на труд.
И вече стар и блед, с лопата
копаел своя гроб студен.
И за почивка благодатна
светците молел ден след ден.

Край прага си веднъж, сред лято,
с молитва кротка Бога той
сам призовавал в тишината;
лесът тъмнеел в ням покой…
Мъгла пълзяла над вълните,
а в свода месецът червен
хладнеел сам в далечините;
монахът гледал примирен.

И ето — с тръпка непозната,
без своя страх да разбере,
той вижда: кипва в миг водата
и пак притихне, пак замре.
И лека като сянка нощна
жена, по-бяла и от сняг,
изплувва в голота разкошна
и сяда на самия бряг.

Тя в стария монах се вглежда,
разресва влажните коси.
От тази красота и нежност
старикът блед се ужаси.
И дълго тъй с ръка му маха,
и дълго кима му в нощта.
След туй, като звездица плаха,
се гмурва в езерото тя.

Не мигна цяла нощ старикът,
не се помоли през деня.
Неволни мисли го подтикват
все към прекрасната жена.
И пак потъна в мрак гората,
луна зад облак заблестя,
и пак изплува от водата
жената прелестна в нощта.

Поглежда го и кима властно,
с целувки мами и със смях,
играе, плаче с детски глас и
привлича бедния монах.
И нежно му шепти, и стене:
„Монах, монах, ела при мен!”
И пак полита устремена
към дълбините в здрач стаен…

Бил трети ден — старикът бледен
на очароващия бряг
очаквал милото видение…
В мрак тънела гората пак…
Сразило утро тъмнината,
ала от него — ни следа…
Деца видели над водата
да плава сивата брада.

1819?