На майка ми

Тя винаги на някого бе длъжна.
Да плаща сметките, които харчим.
Да бъде радостна, ако е тъжна,
да се усмихва, вместо да заплаче.

Когато няма, длъжна бе да има,
и щедра щом сърцето й се свива.
Дори, когато беше нелюбима,
пред всички трябваше да е щастлива.
Така раздаде себе си безкрайно,
че като точка беше се смалила.
Остана си непостижима тайна.
Едва чрез мен, набира сила.
Тя изтънялата подобно пламък,
за този свят бе длъжна да се труди.
Дори умирайки по навик майка ми,
нави часовника да я събуди.

Димитър Ценов