ЕДИН ХАСАН

Зад блока ни, до стария казан,
затрупан със обелки и заливки,
клечеше всеки ден един Хасан
с найлонова торбичка и усмивка.

Ужасно мръсен. Иначе - разбран.
Ръцете груби, а очите - тихи.
Погледнеш го - отвсякъде Хасан,
по цигански любезен и усмихнат.
Не просеше. Каквото му дадеш -
от вчера хляб или от пиле кожа...
На дядовците казваше "младеж",
на бабите - почтително "госпожо".
Изпращахме го всеки ден по здрач,
очаквахме смеха му сутрин - звучен.
Не беше просяк, беше ни пазач -
щастлив и добродушен като куче.
Обаче се затри... Ни кост, ни вест.
И вече мина месец оттогава.
Осиротя казанът ни - злочест,
кварталът моментално го забрави...
Но днес го мярнах - черен гологан,
върти се край казана и наднича.
Изтичах долу... Ах! Почти Хасан,
но някак си по всичко му прилича.
Загледах го - един такъв... засмян.
Ръцете груби, а очите - тихи.
Попитах го през смях: "Ами Хасан?
Напусна ли, или го уволниха?"
Стъписа се за миг. Не ме разбра.
Усмихна се широко... непонятно...
А после промълви: "Хасан умря.
Казана ми го даде. Аз съм брат му..."

Ники Комедвенска