До последния дъх,
до последния пътник, до последния плъх
се надявах да вдиша поне глътка небе.
Чаках чудо да стане.
Но не би!
Не и не!
Този кораб го стягах като Ноев ковчег,
сам-сама си го дялах посред зима и пек.
„Ще потъне нормално...” – чувах вътрешен глас.
Дръзка бях и нахална, и съвсем без компас
всъщност вече пътувах – господ знай накъде,
нито виждах, ни чувах – без платна и въже.
Както гледах под вежди – тъй от всички страни
заприижда надежда на вълни, на вълни...
Плисна буря на радост, връхлетя ме за миг
и косата ми стана като мокър камшик,
от праха във очите се изтече сълза,
наедрявала скрито като семе в бразда.
Дъжд изми битието до последния ден
и тогава потърсих пак човека до мен,
а човекът си беше цяла вечност все там –
даже дума не рече – беше тих като храм.
Беше тръгнал със мен сред открито море,
за из път ми приготвил котва, кръст и сърце.
Мисля – можем спокойно да потънем сега.
Или може да стигнем оня край на света.
Галена Воротинцева
Няма коментари:
Публикуване на коментар