Когато вече нямам право
да търся перуников мрак
и с късен въглен от жарава
сърцето си да будя пак.
Когато моята тревога
дори на устните горчи
и трябва да крещя „не мога!“
и да те милвам със очи.
Намерих те.
Когато вече тъй отегчено
живея между „да“ и „не“,
а тиха болка тихо стене
в присвитите ми рамене.
Когато вече сам се губя
във късния вечерен час.
Мой дневен сън, така си хубав!
Къде съм всъщност аз…
Евстати Бурнаски
Няма коментари:
Публикуване на коментар