РИСУВАЙ МЕ, ПОЕТЕ

Рисувай ме, поете, рисувай ме димятена,
когато се катеря по лунното въже,
виж сенките обвити с десет бала мъка,
не искам да я крия под пъстро фередже.
Рисувай ме, поете, рисувай ме божурено,
на скитница приличам от стръмния Тибет,
с ръбчето от минало, в прецъфнал глог забулено,
със лютите ми утрини забравени в куплет.
Рисувай ме, поете, рисувай ме пастелно,
ето, виж душата ми - разрязан розов нар,
рисувай ме конопена, като земя смълчана,
като искра пламтяща в крайпътен светофар.
Рисувай ме, поете, какво че съм различна,
какво че съм понякога саванна тишина,
заслушай се понякога в душата ми лирична,
понякога посестрима на горда канара.
Рисувай ме, поете, нали не съм безлистна,
смеси боите смело, нахъсано пръсни
и бръчките, и дряна върху лицето бяло,
не ми спестявай нищо, и после забрави.
Рисувай ме, поете, душата ми рисувай,
рисувай я в червено, когато прокърви,
димящо я рисувай, по-диво и от лято,
рисувай я, когато черешов дъжд вали.
Рисувай ме, когато загръщам се със вятър
и крия черни белези под бялата си кожа.
Аз нося във кръвта си пролетта на рапър.
Повярвай ми, познавам острие от ножа.
Рисувай ме, поете, рисувай ме със пръсти,
рисувай ме, когато дълбая вечерта,
рисувай ме във храма, когато Бог ме ръси,
рисувай ме, когато изпридам песента.
Рисувай ме поете, бадемовосмълчана,
рисувай ми очите - два тъмни кехлибара,
развързах във гръдта си ония седем бяса,
поръчах си любов със код от Ниагара.
Рисувай ме поете, бадемовосмълчана.

Гюлшен Алиева