Само вечер,когато притварям очи
и когато си мисля,че в стаята никого няма,
някой в тъмното ходи,въздиша и странно мълчи ...
И аз се досещам:това е душата на мама!
Тя е само сияние-един чист ореол,
една сляпа светулка,един лъч по корниза,
вдига мойта захвърлена в ъгъла риза
и безшумно намята оголелия стол.
Тя за нищо не пита и нищо не вика,
само диша наоколо и пристъпя едва,
срежда моите листове,чисти ми пепелника
и,разбира се,укорно клати глава клати глава.
Душата на мама е някъде тук,
чувам как ходи угрижено-мълчалива,
пипнешком с одеялото ме завива,
мести двата фотьойла един срещу друг.
Само утре,когато кафето е вече готово,
а тютюна и хляба са точно на свойте места,
ще си кажа учудено:
- Кой е забравил отново
да притвори външната ни врата?

Иван Николов