СТАРО ИЗНАМЕРЕНО ПИСМО

Знам, всичко е досадно и излишно.
И днес, ако след този фарс нелеп
все пак ти пиша, знай, че вече пиша
на своята любов, а не на теб.

На любовта, голямата, онази,
която руква като майски дъжд
и за която Куприн беше казал:
"На сто години идва по веднъж !"
Всесилната.....Разбира се, със нея
днес вече нямаш нищо общо ти,
но някога, във свойта фикс-идея,
аз я обличах в твоите черти.
В гърдите си я носих като рана,
горях от светлината и огрян,
а ти, прочела хиляди романи,
от нея просто правеше роман.
Развличаше се ти. Аз страдах, плаках.
За теб бе филм от скука. За менe - вик.
А можех сто години да не чакам.
И всичко можеше да свърши в миг.
Без стихове, без сълзи и без болка.
Без "ох" и "ах". Без гняв, без страст, без звук.
Ключът в ключалката. "Довиждане". И толкоз.
Като със всяка друга, с всеки друг.
Но ти за мен не беше всяка.
Беше единствена жена от небеса.
И неспасен от своя грях човешки,
аз нещо друго исках да спася.
Безсмъртно нещо. Но в света, затрупан
от женска скука и от мъжки бяс,
остана то в романите на Куприн,
остана някъде далеч от нас.....
Сега сме вече чужди и враждебни.
А срещне ли ни пак случайността,
се питам как могъл съм и във тебе
да видя Куприновата мечта?

Дамян Дамянов