Само вечер, когато притварям очи
и когато си мисля, че в стаята никого няма,
някой в тъмното ходи, въздиша и странно мълчи...
И аз се досещам: това е душата на мама!

Тя е само сияние – един чист ореол,
една сляпа светулка, един лъч по корниза,
вдига мойта захвърлена в ъгъла риза
и безшумно намята оголелия стол.
Тя за нищо не пита и за нищо не вика,
само диша наоколо и пристъпя едва,
срежда моите листове, чисти ми пепелника
и, разбира се, укорно клати глава.
Душата на мама е някъде тук,
чувам как ходи угрижено-мълчалива,
пипнешком с одеялото ме завива,
мести двата фотьойла един срещу друг.
Само утре, когато кафето е вече готово,
а тютюна и хляба са точно на свойте места,
ще си кажа учудено:
- Кой е забравил отново
да притвори външната ми врата?

Иван Николов