ПОВЕЧЕ ТИШИНА

Не умееше мама до три да брои,
вечно на две
трохите делеше...

Преглътне над хляба и дели, и дели.
И все не ядеше.
Все не ядеше.
Двама й бяхме – момче и сестрица.
Вълчето на мама!
Русата птица!
Препъна се мама в трошица една
и на всичките вълци
стана жена.
Чуй я мама, сестрице, как вие сега...
Помогни на вълчето
с малко птича тъга.
Как да сричам България – това ми кажи.
Кой камък да сдъвча,
та мама да се утеши?
Чий врат да пречупя? Чия кръв да изпия?
Под кое стръкче мама
от ада да скрия?
Та мама... Та мама е цялата ад.
О, родино моя
от леш и от глад...
Пеленачета български, личица ужасени,
пожалете утробите,
от дъха ви ранени...
Не сучете! Не гукайте! Примигайте само! –
та и мама да смогне
да каже „мамо”...
Че какво знае мама, освен да се свие
в някой ъгъл и тайно
от всички да вие?
Мама никога няма да стане жена.
Страшен грях има мама –
човек е родила.
Пеленачета, тихо! Мама пак е завила...
Повече тишина!
Повече тишина!

Иван Методиев