За какво ми е това циганско лято
като няма на кого да го подаря!
Мрежи-погледи на камъните ли да мятам,
нежността си в кошничка ли да събера,
върху дланта на листата ли да гадая
къде свършва линията на сляпото ми сърце...
Сега ми трябваш.И тук.Съвсем накрая.
С опустошеното си лице.
Със всички болки.С ума ироничен.
Примирен.И до костите еретик.
Това, моето не е вече обичане
а вик:
не пресичай тия огромни пусти площади,
толкова сам в неподвижния ден.
Като милост, като пощада -
вземи и мен.
Станка Пенчева
Няма коментари:
Публикуване на коментар