СРЕЩА

Попитахме веднъж един мъдрец 
щастлив ли е, когато гледа бора. 
А той замери ни със шепа пръст, 
усмихна се и кротко заговори:

- Живея със тревичка във уста. 
През къщата ми ручеят минава. 
Мълчах тъй, както дишах - и сега 
 не питам вече колко ми остава.

Събирах билки в топлата следа 
на мъртвите, които не изпратих. 
Момче, подай бурканчето с меда, 
че моят чай горчив е, но безплатен.

- Кажи ни, дядо, много ли горчи, 
щом портите след тебе се захлопват? 
- Това са порти към добри реки, 
където всеки тегли свойта лодка.

- В коритото на лодката сега 
растат глухарчета, жълтее плява… 
- Това е старата умора на света - 
от тежките весла и от забравата.

- Пресъхне ли любовната жлеза, 
монетите ти вече не купуват. 
- Остава само първата жена, 
която ме позна и ме събуди.

- Сега кажи - жена ли е смъртта? 
Защо смъртта прилича на жената? 
 - Това е малката лъжа на възрастта - 
копнежът за прекрасна непозната,

копнежът да познаете света. 
Пулсира хищно сънната ви вена! 
Но истинският мрак избива там, 
където има нещо осветено,

където спречкват се любов и смърт 
и кокалът и ножът се протриват… 
Това е болката от жилото в плътта, 
която се лекува с хляб и вино.

Уплаши ли ви стройната гора? 
Високите дървета падат лесно - 
не дялкайте приклади за война, 
от тях сковете кръстовете честни.

Ще има първо плясък на крила, 
и болка, и усещане за полет, 
а после ще се спусне тишина, 
в която можеш само да се молиш.

Тогава някак ще се разбере 
как птиците със вятъра работят. …
А връхчето на бора си расте 
отвъд ума ви и отвъд живота.

…Изплака старецът. Зад сухия му гръб 
една позната сянка се промъкна, 
за кратко блесна острият й ръб
под бора вездесъщ... И той замлъкна.

Потънахме във строгата мъгла - 
мъже с петно от кръв върху ревера. 
Което беше дъжд, сега е сняг. 
Което беше днес, сега е вчера.

Сега вървим през своята вина, 
отъпкали и делник, и неделя... 
И всеки търси борова гора, 
която непременно да засели.