Не по-голям от мойте пет години.
Очи,които мигат от покой,
от зайци,от кокошки и роднини.
От толкова пердета – точно те.
Закрили страховете петгодишни.
Очи,с които тънкото дете
не различава вещици от вишни.
От толкова вселени – точно тя.
Не по-голяма от лехата с лука.
Очи,в които слиза пролетта
и капе по брадата на улука.
Така броя...И стигам петдесет.
Прозорецът е с цвят на огледало.
И зайци,и кокошки,и поет
сред тишина,внезапно побеляла.
Пердетата отдавна са отвъд,
но страховете пъплят като мравки.
И вещици,и вишни насред път,
и рими - от убождане по-кратки.
Вселената обаче остаря
и къщата й е с каскет от слама.
Ще я прекрача,за да разбера
къде съм стигнал,след като ме няма.
Николай Милчев
Няма коментари:
Публикуване на коментар