Той не може без мен... СЕПТЕМВРИ!

Светлината наднича в прозореца ми, и чака
да разкажа последния сън, и последния стих...
С кафето допивам последните нишки на мрака.
А Септември пристъпва навън - листопаден, и тих.

Той не може без мен! Затова е прегърнал Тъгата...
Разкопал е земята! - да търси от мене следа.
Не оставям следи! Затова е обрулил листата...
И сълзите му мъжки - се смесват горчиво с дъжда.

Той не може без мен! И живее със вчерашна дата...
Пие - чаша след чаша - ракия, и вино. На екс!
Няма сили да стопли студения бряг на Реката.
Аз не виждам сълзите му. Но е валяло нощес...

Аз не виждам сълзите му - само дочувам гласа му.
От тютюна пресипнал, от виното одрезгавял...
Той не вижда очите ми. Аз съм последното рамо.
И последния истински дом, в който беше живял.

Той не може без мен... Затова е угасил звездите!
Търси нова пътека - към моето старо сърце...
Той за моите минали болки изобщо не пита!
Броди, зъл, и брадясал - с най-тъжното свое лице.

Не мирише на мед. Не мирише на никакви дюли!
На ракия мирише. На евтино вино, и пот.
И безлистните клони навън продължава да брули.
До преди да ме срещне - твърди, че не помни живот...

Той не може без мен! Затова ме обича, и мрази...
Изкопал е в душата си яма - дълбока, и зла.
И, понеже не е съумял да ме има, и пази -
закопава се в ямата сам, полудял от тъга...

Той не може без мен! И се дави в мъглата си гъста.
Аз не виждам сълзите му мъжки... А как ме болят!
Още парят по моята кожа горещите пръсти...
Но живея в Душа! А той още ме търси във плът...

Той не може без мен... И в това е проклетата драма! -
Как да стопля Септември - пиян, и до кокал сломен?!
Като мен на Земята отдавна... изобщо ме няма!
И живея във стих! А той още ме търси във тлен...

Гълъбина Митева