Едно дете към мене доближи,
бях седнал в парка - под липата.
Погледна ме със сините очи -
"Дай, чичо" - каза и протегна си ръката.

То беше малко... може би на пет -
момченце русо, рошаво и мръсно.
Подадох му пакета слънчоглед,
а то в малката си шепа ръсна.
Седна до мен.Зачопли мълчаливо,
поклащайки си босите крака.
До нас врабчета скачаха игриво,
а на Земята беше слязла пролетта.
,,Какво е т'ва?" - попита в миг детето
и сочеше нагоре със ръка.
Погледнах аз, нагоре във небето,
летяха три красиви хвърчила.
,,Това са хвърчила.Не си ли виждал?"
,,Не съм!" - и гледаше в захлас,
а после някак сбърчи вежди -
,,Такива птици не съм чувал аз".
Усмихнах се на логиката детска... -
виж колко просто е през детските очи
и колко е наивно, но логично,
че само птица може да лети!
Детето питаше за всичко -
за облаците, за тревата и дъжда.
Къде отива Слънцето, когато
над земята спусне се нощта?
Защо морето е солено,
а камъкът е толкова твърд?
Защо кръвта е във червено?
Къде има до Луната път?
Доколкото можах, му отговорих,
за друго вдигах рамене,
а то не спираше да пита,
дори не мислеше да спре!
,,А зайчетата малки де живеят?
Във къща или на дърво?"
,,В хралупа - казах - с майка - зайка.
Тя пази ги от всяко зло."
Едно дете - красиво, рошаво и мръсно.
Със тъжен поглед... като на ранена чайка,
погледна ме и тихо ме попита:
,,Чичо... а какво е майка?"

Емил Стоянов